Zero to Hero с Ивайло Хаджиев

ZERO TO HERO е поредица представяща героите на Trail Series и техните истории свързани с бягането. Поредицата е подкрепена от TechPods.

 

Представи се накратко.
Карам хората да ме наричат Иво, защото е по-кратко от Ивайло. Въпреки това някои се заиграват и с фамилията ми, може би защото в Целокупното Ивовците сме много. Иначе съм поредният офис-програмист, по-конкретно на мобилни приложения. Тракиец. От летО 2019-сто, преминах в категория Ветеран. Като цяло нося на майтап, стига да е духовит. В този ред на мисли, съм и носител на няколко Награди на Бегаческото Общество, най-признателната от които е за Икона (2 пъти).

Кога започна твоето пътешествие в света на бягането?
Имам бегли спомени да съм участвал в ученическа щафета във 2-ри или 3-ти клас, във времето, познато още като Бай-Тошeво. Следващите ми спомени са от тичане в съчетание с гонене на топка в махалата и така докато не станах студент и не започнах работа, година 2000, когато открих, че 10-15 обиколки на НСА ме отпускат след натоварващ и обездвижен ден. Не съм мерил нито скорост, нито дистанция, то май нямаше и с какво, та просто правех колкото мога обиколки. Това продължи около 6 месеца, и последва ново безпаметно прекъсване от около 12 години, когато пак “открих” бягането, покрай Трейл Серийте и полу-маратон София. Оттогава досега се опитвам да се движа всеки ден.

Кога беше твоят първи Zero момент в бягането?
Може би това е моментът на първото ми губене. Логично се случи и на първото ми участие състезание в планината, на Трейл Серия – “Heat Stroke Run” в Желява, мисля 2013-ста. Видях една лента и я прескочих (кой ти знае, че лентата те насочва, а не се прескача, това не е бягане с препятствия) и се изрязох по нанадолнището. По едно време ми прещрака, че не виждам никого, а и маркировка липсва, та се по-върнах. Леко утешително бе, че се засякох с още едно момче и май не завърших последен. На финала чувах разкази как хората са финиширали от всевъзможни страни, даже май и Гридин беше ходил до Хемус и обратно. Този опит след това ме накара винаги да проучвам трасето, ако мога, но продължавам да се губя в България с притеснително постоянство.

Кой беше твоят HERO момент в бягането?
Тук-там съм завършвал в челните места на някое състезание, но не съм възприемал това като HERO момент, по-скоро съм тотално психически изцеден за да изпитвам някакви чувства. Като се замисля, може би това бе моментът, когато бягах за 5-6 минути с Иво Атанасов и Руслан Палазов по Философския сегмент на В100, 2016-ста. Буквално не можех да повярвам, че мога да поддържам такова темпо на това състезание, че за да бъда до първите почти към края. Е, после тялото ми сдаде багажа, не можех да поддържат тяхното убийствено темпо, а и трябваше да потърся храст, но още усещам онзи трепет. След тази “Витоша”, може би си повярвах твърде много, което вече не е така и приемам доста философски всяко следващо състезание.

Как бягането ти помага във всекидневния и офисния живот?
Бягането ми действа като седатив от изнервянето, което получавам в офиса. Може би идеалният вариант е да не прекарвам най-хубавата част на деня в затворено, тъмно и шумно помещение, а да си джиткам из планината, но пък трябва и да се яде. В зависимост от интензитета на бягането, човек си променя и дневния режим – започва да яде по-селективно, да търси по-специфични храни, да почива с по-голяма мисъл. И да не се претоварва с неща, които в дългосрочен план нямат голямо значение, т.е. започваш да гледаш на живота по-прагматично.

Какво би посъветвал хората на етап ZERO?
Постоянството и умереността във всяка една дейност носят най-големите дивиденти. Не се претоварвайте, бягането, а и всяка друга двигателна активност, трябва да може да се прави до живот, няма закъде да бързаме.

снимки: KrisoK Photography