Zero to Hero с Цветелина Тричкова *Xmas edition*

Представи се накратко.
Казвам се Цветелина Тричкова. За семейството и приятелите съм по-скоро Цвете или Цвети. От София съм.

Кога започна твоето пътешествие в света на бягането?
Като се замисля, да съм активна винаги си е било част от мен. Още от малка винаги исках да съм навън. Обожавах да прекаравам летните си ваканции на село. Там можех по цял ден да карам колело, да играя футбол (баща ми ми носеше нова топка, от тея гумените, всеки път като идваше съботите, тия тръни много ги пукаха) или да хвана гората в някаква нова посока. В гимназията тренирах баскетбол, общо около 5 години. Та там си тичахме доста като цяло. Бягането придоби нов смисъл за мен преди около 2 години,когато си смених работата се оказа, че новите ми колеги бягат. Ама наистина бягат. Че се пускаха дори и на състезания. Честно казано, хич не ми трябваше много, за да се зарибя. Дай ми движение и не ме мисли. А и като ти се получава, стимулът е още по-голям.

Пускахме се отборно на доста неща, първото, в което аз участвах, беше щафетния Екиден маратон. После постепенно откривах Trail Series, 5kmrun и всякакви такива страхотни неща.

Кога беше твоят първи Zero момент в бягането?
Ох, беше на Via Pontica преди година, участвах на 42 км. И то въпреки че вече имах зад гърба си доста избягани километри и участия на състезания. Общо взето, всичко беше добре до към 25-тия км. Оттам до финала – мъка. Дори и до днес не знам къде точно се объркаха нещата, но стомахът ми се раздразни страхотно много, а и като цяло ме обзе сериозно неразположение. Дълго време обвинявах едно гелче (първото ми и доскоро единствено, което изобщо бях яла). А може и да е било съвкупност от фактори – беше и доста топло, нямах шапка мисля. А може и просто да не съм била подготвена. Наистина не знам. Знам само, че последните около 10 км, бяха наистина тежки. Не исках никой да ми казва, че “остава още малко” – като остава толкова малко ела ти го извърви до края?!

Беше ужасна жега. Накрая дори си поплаках. Даже направо си ревах като финиширах. Казах, че никога, никога, ама никога повече не искам да се подлагам на това. На следващия ден бях по-скоро “Добре де, всъщност не беше чак толкова зле”, а на по-следващия – “Кой е следващия маратон, на който отиваме?”. Пристрастяващо си е. Дори и да страдаш го забравяш бързо. Просто защото бягането ти дава адски много. И особено по-дългите дистанции.  Като се върнеш назад и си спомниш, че въпреки всичко не си се отказал – това е велико. Надскачаш и преодоляваш себе си. А това ти помага и в живота като цяло.

Кой беше твоят HERO момент в бягането?
Определено мисля, че е моментът, в който тази година завърших дуатлона на Витоша 100. Една страхотна малка лична победа. Сякаш си on the top of the world. Беше уникално преживяване. Пътешествието ми във Витоша 100 започна през 2015-та, пуснах се с байка. И следващите 3 години също. През всички тия години идеята да го минеш бягайки или ходейки ми се струваше направо нереална. Какво оставаше за дуатлонците – казвах си “тия са нечовеци!”.  И в началото на годината реших, че вместо старт в събота сутрин, искам старт вечерта в 12:00. Да де, ама как така няма да мина Витоша 100 с колелото? Направо си е традиция при мен. Не може, няма как. И то какво остана – дуатлон. Еми – прай’ме го! Със сигурност едно от най-добрите решения, които съм взимала. Но най-вече се почувствах HERO заради хората около мен. Супер много приятели и познати ми писаха или ми се обадиха в дните след състезанието. Това ме стопли много.

Дори и нашите вече ми свикнаха. В началото изобщо не разбираха “как” и “защо” се “подлагам” на всичко това. Вече дори ме питат кое е следващото, на което ще участвам. А майка ми дори беше открила как да ме следи live на миналогодишната Maliovitsa Sky Run.

Как бягането ти помага във всекидневния и офисния живот?
Зарежда ми батериите, учи на дисциплина, изгражда навици. Едно бягане рано сутрин и денят ти тръгва по съвсем различен начин. А и ставаш част от едно много хубаво общество. Сега отново съм на нова работа. Този път обаче аз зарибявам. Колегите идват и ми казват “Вчера избягах 5 км, утре мисля да ги направя на 6”. И си даваш сметка, че ти малко или много си допринесъл за това да обуят маратонките и да излязат навън. Яко е, сякаш си посланик на бягането.

Какво би посъветвал хората на етап ZERO?
Да се забавляват, да се кефят да бягат. И когато пробяганите километри станат повечко, да не ги превръщат просто в едни числа, които да ги обсебват – километри, минути. Да имаш супер добър пейс не е най-важното. Излязъл си навън и бягаш – ами ти вече си на етап HERO.